четвъртък, 17 май 2018 г.


16 май е една от най-черните в историята на България. Защото това е денят на Баташкото клане. На 16 май 1876 г. по нов стил (5 май 1876 г. по стар стил) турската потеря, водена от Ахмед ага Барутанлията, потушава въстанието в Батак.

Според различни оценки са избити между 1500 и 5000 души. Оцелелите са единици.

Свидетелство за това колко високо е мястото на жертвите от Батак в българската памет, каква е почитта към тях, е и канонизирането им за светци от православната църква. Яростен обществен отпор среща и всеки опит историята да се разгледа „от друг ъгъл“ с цел да не се „демонизира ислямът“. 

Каква е историята? 

Ролята на Батак в Априлското въстание от 1876 г. е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии.

Батак обаче е заобиколен с помашки села - Чепино - днес квартал на Велинград, Корово – днес с. Драгиново, Ортакьой – днес Костандово.

След началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от Батак, водени от войводите Петър Горанов и Стефан Трендафилов Керелов се вдигат срещу османската власт. Бунтовниците действат по план и отстраняват част от турските власти. Но срещу тях Империята изпраща 5000 души – башибозуци от съседните села, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. 

Първенците на селото решават да го откупят и канят Барутанлията на преговори. Обещават да предадат оръжието си. Той обещава да пощади селото, заклева се, че ще си тръгне с хората веднага, след като получат оръжието. Но не става така. 

Башибузуците използват факта, че по време на предаването на оръжието някои от батачани успяват да избягат, и черкезите обкръжават селото. Разпределят си къщите на батачани и... клането и грабежът започват. Пламват огньовете... Писъци огласят нощта... 

Хората се крият в по-здравите къщи, в църквата и в училището. Дебелите стени обаче не спират башибузука. 

Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония“, пише Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. 

Училището, което е близо до църквата „Света Неделя“ е последното убежище на около 200 души. Само временно, докато не бъдат изгорени живи!

Захари Стоянов описва случилото се така:

Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари – казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“ 

Църквата „Света Неделя“ е последната крепост на батачани.

Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започват да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят от тях. Така били избити всички, които се опитали да избягат. 

Най-ужасната част от клането е през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и в двора ѝ. 

На 3 май сутринта башибозукът прониква в църковния двор и избива хората в него. Атакува вратата на храма. Тя не поддава, хората вътре са така натъпкани, че вратата не може да се отвори. 

Защитата на църквата продължава три дни, престрелките в селото не стихват. За да принудят батачани да се предадат, озверелите войски пускали пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата. Мнозина погинали от задушаване.

В църквата нямало вода. Барикадиралите се майки изкопали с голи ръце кладенец, за да намерят подпочвена вода за гаснещите от жажда деца. Адът слязъл в храма. 

На третия ден оцелелите решават да излязат навън и да се предадат. Отварят портите на църквата, а отвън ги чака Ахмед ага Барутанлията с настървения за кръв и отмъщение башибозук. Започва безпощадно клане! Пощадени са само малцината, които приемат исляма. 

Ето как описва това Захари Стоянов:

Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите.

Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите.

И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа.

От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“ 

След това османлиите опожаряват църквата, но каменната конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят. 

След клането в църквата Барутанлията издава заповед: всички оцелели да се съберат пред църквата под претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събира. Наказанието за неявилите се е смърт. Ахмед ага издава втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 мъже.

Същият ден още около триста други били убити при дървения мост пред училището. 

Светът узнава за трагедията в Батак от репортажите на американския журналист Джанюариъс Макгахан.

Като кореспондент на вестник „Дейли Нюз“ Джанюариъс Макгахан заедно със секретаря на легацията на САЩ и генерален консул в Цариград Юджин Скайлър посещава въстаналите български селища. Установява точния брой на избитите българи, както и на опожарените селища, църкви и манастири. Резултатите от това проучване публикува в дописки и репортажи. 

Ето какво пише в репортажите си той, след като посещава Батак в началото на август 1876 г.: 

„...Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас...

Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас...“ 

Репортажите на Макгахан предизвикват широка международна реакция.

Заради нея турската власт се опитва да скрие истината за клането.

Ахмед ага Барутанлията е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. 

Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането в Батак. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад - телата стояли повече от 3 месеца навън. Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, но тя непрекъснато избива. 

Дори днес следите от кръв се виждат ясно.

Затова на заседание през март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква решава да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки мъченици. 

На 3 април 2011 година в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак.

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Популярни публикации