вторник, 20 март 2018 г.



Васко Абаджиев, най-великият български цигулар, умира като клошар в един жп вагон в Мюнхен

Ако в България се е родил гений, то това е станало на 14 януари 1926 година в София в дома на известния цигулар Никола Абаджиев и пианистката Лала Пиперкова. Детето чудо се казва Васко. На четири години, без никой да го кара, той застана до студентите на баща си и започва да свири заедно с тях. На девет той вече е в Консерваторията с диплома за завършено средно образование. На дванадест на конкурса „Франц Крайслер“ във Франция, съветският виртуоз Давид Ойстрах печели първа награда, а на българчето е дадена специална, не може по-голяма- той е още дете. Дете, но чудо и това виждат не само родината му, но и целият музикален свят. И този щедро надарен от бога талант завърша живота си почти като клошар след инфаркт в един железопътен вагон на Хамбург. 

Дали тази трагична съдба или политическата конюнктура в онзи период от историята на България е причина тя да се отрече от него. 

Да,  но от началото на демокрацията минаха тридесет години, а сънародниците ни малко знаят за този великан. Настина има един прекрасен филм на режисьорката Моника Якимова, има и няколко книги, посветени на живота му. Отскоро една малка уличка в Студентския град в София носи името „Васко Абаджиев“, но при толкова паметници, някои от тях на съвсем незначими „герои“ , липсата поне на един бюст на най-големия български цигулар не говори добре за националната ни памет. 
През 1942 година Васко е вече на четиринадесет, когато семейството се место  в Берлин. Някои го сравняват с Паганини, други с Моцарт, но и едните, и другите са прави. Времето обаче е лошо - война. Въпреки това българинът изнася концерти, приемат го навсякъде възторжено, обявяват го за извънземен . 
Ликът му е върху огромните афиши, закачени по фасадите на сградите. В оцелелите още зали свири с големи оркестри, а популярността му се простира върху цяла Германия.   След края на войната, през 1945 г.,  се заговаря за връщане на фамилията в България, но явно притеснен от съветската окупация тук, бащата решава да останат.  Отказва и предложението синът му да бъде назначен за концертмайстор в берлинската филхармония. Всичко, което става наоколо, разрухата след войната, силно разочароват Никола Абаджиев и през 1947 година, след мозъчен удар той почива.    
Виртуозът и майка му заминават за Швеция, но след няколко концерта става ясно, че и там оцеляването ще е трудно. Нямат пари, живеят в нищета. Тогава, през 1950 година, двамата се връщат в България. И тук отново той си припомня вкуса на голямата слава. Защото негов покровител става не друг, а министърът на културата Вълко Червенков. Дават му влогова книжка, от която може да тегли, колкото си иска. Друг такъв случай няма. Хонорарите му ,са много, много далеч от това, което получават колегите му. Има, разбира се, защо. От концертите му държавата печели доста добре, освен това е истинска гордост и реклама за страната ни. Търсят му цигулка по целия свят. Получават се 16 оферти. Изборът пада нае една „Страдивариус”, но в крайна сметка инструментът, с който ще свири е направен от лютиера Л. Калоферов.  Разказите на хората, които го познават, в споменатия филм, напомнят, че препълнените салони са го аплодирали по тридесет минути без прекъсване. Пред зала „България“, където има концерт, са изнесени говорители и околните улици са препълнени със слушатели. Конна милиция се грижи за реда. И нека припомним, не става въпрос за футболен мач, а за цигулков концерт. А желаещите да присъстват се нареждат на опашка за билети от шест часа сутринта. Васко Абаджиев е идол. Следват го тълпи почитатели, искат да го докоснат. Тръгват за концертите часове преди началото и търпеливо чакат. Шест-седем биса са неизбежни, преди да се обяви краят.   

Държавата обсипва Васил Абаджиев с пари, но като човек, който няма отношение към тях, той винаги е без стотинка. Доста му помага в харченето и неговата майка Лала. Тя парира отдалеч и всичките му опити да се свърже с някое момиче. Иска да е само неин, което е гаранция за разкошния й живот. А и детето в сина й още не е пораснало и се връща към неизживяното детство. Диригентът Руслан Райчев разказва, че за концерт в Пловдив той дошъл освен с цигулка и с футболна топка и настоял преди началото да поиграят футбол в градинката . Така и станало въпреки че маестрото бил облечен в смокинг и лачени обувки. Скулптура портрет, направен от Андрей Нилолов Васко Абаджиев свири главно в България. Разрешават му да гастролира най-много в Унгария, СССР, ГДР и останалите социалистически страни. Вратата на Запад е затворена. 
Този факт, болестта му, с която не може да се справи и може би влиянието на майка му са причина през 1956 година след едно пътуване в Чехия и Унгария той да продължи за Хамбург да остане там. Но в Германия сякаш са го забравили, виждат друг човек.  В очите на немците той  вече не е виртуозът, детето чудо, Паганини или Моцарт.  Няма пари.  Живее с благословията на социалните служби и няколко добри приятели. Настанен е в пансион, свири тук-там за малки хонорари. България се опитва да го върне. Приема, ако му организират концерт във Виена и Москва. Иска двеста долара , за да си плати наема и купи костюм. В крайна сметка до завръщане не се стига и най-великият  български цигулар е обявен за невъзвращенец, с други думи враг на народа. Това не му пречи той да продължава да говори с любов за родината си. 
Да я обича и да не харесва страната, в  която е избрал да живее. Смъртта на майка му е тежък удар за несвикналия да се оправя сам в живота мъж. Обществото продължава да не го приема. Виждат го да свири Бах в мизерните пристанищни кръчми в Хамбург. Дават му халба бира и чаша вино, които той не пие, но за сметка на това пуши достатъчно. Живее мизерно . Богат меломан го чува случайно, наема му жилище, осигурява му храна и му организира концерти в църкви и катедрали. 
Публиката е малобройна, но има верни почитатели, които го следват навсякъде. Но преживяното, мизерията, славата, талантът, изтощението -  всичко това като че ли му идва в повече. Докато идва този момент, в който издъхва във влака само на 52 години. Това е  краят.  Но не съвсем. От днешните хора, от  факторите в родината му ще зависи колко още  Васко Абаджиев ще живее. А той заслужава много. 

Източник:www.blitz.bg

Подготвил Исак ГОЗЕС 


СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Популярни публикации