сряда, 9 май 2018 г.


По време на Балканската война село Барутин се намира в пределите на Турция и е печално известно с това, че от него е палачът на Батак - Ахмед Барутанлията, водачът на башибозука, подложил на сеч селището
В спомените на дядо ми Димитър Шопов за войните през 1912 – 1918 г. значително място заемаше атаката на Баташката рота от “Железния” 27-ми Чепински полк срещу село Барутин. По време на Балканската война то се намира в пределите на Турция и е печално известно с това, че от него е палачът на Батак -Ахмед Барутанлията, водачът на башибозука, подложил на сеч селището. 

Командирът на полка, в който е служил дядо ми, освен талантлив военен, се оказва изключителен психолог – дава правото на батачани да щурмуват селото. Те правят това с такъв устрем, че просто задължават и другите роти впоследствие да действуват като тях. Най-после, след 36 години, невинните жертви на Батак са отмъстени от техните потомци.

Но да се върнем на клането в Батак. 

Да, то е извършено от башибозук (сбирщина от помаци, черкези, цигани и т.н.), използвайки в случая и коварство.


Убедили по-голямата част от защитниците да сложат оръжие срещу обещание за мирно решение на конфликта, а след това го нарушили и подложили населението на сеч.
Какво е положението в турската армия тогава. Болшинството от висшите командири (пашите) са европейци (французи, немци, поляци), приели исляма и турски имена. В резултат на това турската армия се стреми да действа по европейските стандарти – да не посяга на мирното население. А в Батак жертва на масовото клане е именно то.

В съседно Брацигово нещата се развиват по друг сценарий. 

Ръководителят на въстаниците Васил Петлешков е образован за времето си, разбира и от военно дело. Организира перфектна отбрана. Първоначално срещу Брацигово действа башибозук, но неуспешно. Затова към градеца се отправя редовна войска.

Впечатлено от организираната отбрана, командването й предлага мирно решение при едно условие – ръководителятВасил Петлешков да се предаде. И търпеливо изчаква той да вземе решение.

Виждайки разположените топове по съседните височини, както и хилядите войници, чакащи сигнал за атака, Васил Петлешков разбира, че той и Брацигово нямат шанс. Гълта отрова и се предава. Но както се получава често в такива ситуации, отровата не действа.

Турците го подлагат на жестоки мъчения, горят го на клада, за да предаде другарите си. В полусъзнание той повтаря, че е сам, че други няма. Той е една от най-светлите фигури на Априлското въстание – подвигът му е равен с този на Левски и Ботев. Въпреки че не е забравен, личността му съвсем несправедливо е поставена на по-заден план. А с цената на собствения си живот той спасява родното Брацигово и другарите си.
Към Копривщица също настъпва редовна армия. 

Условията са същите. Ръководителят Тодор Каблешков да се предаде. 
Той междувременно бяга. Тогава проблемът се решава типично по ориенталски – срещу огромен паричен откуп, събран от първенците, градът оцелява.
Въпросът с мирното население не винаги се решава така в последвалата Руско-турска война. Но нима германците винаги са спазвали правилата при двете световни войни или пък съюзниците?!?
Паралелът показва, че турската армия общо взето се стреми да спазва правилата, но се намират башибозуци, които на “своя глава” вършат кланета, опожаряват селища, безчинстват в църкви. Погледнато формално това е така. Водачите на башибозука нямат писмена заповед от пашата за военни действия.

Но имат нещо не по-малко важно – одобрението и съгласието, както и уверението, че ще останат ненаказани. За добре въоръжената модерна турска армия не е никакъв проблем да смаже башибозука, който е и лошо организиран, при положение, че й се пречка и я дискредитира. Но тя не прави това, защото той й служи като своеобразен щит, върши мръсната работа и по този начин снема отговорността за извършеното от нея.
Да допуснем, че се получава така, защото армията е изпреварена от башибозука и това е

основната причина да се стигне до кланетата. 

Защо, ако нещата стоят по този начин, ръководителите на башибозука (Ахмед Барутанлията в случая с Батак) не са изправени пред военен съд?! Звучи познато, тоталитарно.

Ленин също не е разписвал заповед за екзекуция на царя и семейството му. Но едва ли някой се съмнява, че такова сериозно решение е взето без той да бъде уведомен и да е дал устното си съгласие.
Тогавашните ръководители на

Европейските държави не могат да бъдат заблудени. 

Когато зверствата в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище стават достояние на света, те свикват конференция за положението на народа в българските земи и отговорността за извършените зверства се стоварва върху Турция, а не върху безчинстващите башибозушки банди.

Дори и традиционните съюзници на Турция – Англия и Австро-Унгария са изумени от жестокостта на извършеното.
Да, клането в Батак е неоспорим факт. 

Спомням си като дете с какъв трепет и страх влизах в малката църква. Следите от кръв стояха. Както и дупките в пръстения под, които жените са дълбали с нокти, за да търсят вода за обезумелите от жажда деца. Жестокостта е безгранична, още повече, че е проявена на свято място.

Точния брой на жертвите никой не знае. 

Но като се имат предвид оцелелите – под 2000, загиналите в Батак са между 3 и 5 хиляди. В случая могат да се правят всякакви сметки, колкото и кощунствено да е това. Може да се твърди, че жертвите в църквата не са хиляди, а стотици, като се има предвид ограничената площ на сградата и двора.

По-малкия им брой в никакъв случай обаче не обезценява величината на престъплението и съпътстващата го отговорност. Защото става дума за беззащитни жени, деца, старци и духовници, потърсили спасение в храма. Все пак оставена е вратичка за спасение – приемане на исляма, което всички с цената на собствения си живот отхвърлят.
Кръвта на невинните не е пролята напразно. 

Европа най-после чува гласа на поробена България, вижда героизма на нейните синове и жертвоготовността им в неравната битка. Само след по-малко от две години свободата, чакана от пет века, идва носена на щиковете на руси, румънци, фини и разбира се, в резултат на подвига на опълченците при Българските Термопили.
 
Те го казаха:
Из сведенията на Макгахан, описани в писмо, датирано от Пазарджик, 2 август 1876 г., което котленецът Петър Матеев определя в книгата си „Велики благодетели на българския народ“ като „писмото, което предизвика Руско-турската война“:
„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот.

Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса.

Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор.

Погледнахме в черквата... Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя“.
www.desant.net
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Популярни публикации