сряда, 13 юни 2018 г.


Превратът от 9 юни 1923 г. заварва Александър Стамболийски, тогава министър-председател на България, в собствената му вила край село Славовица. Тук, при липсата на какъвто и да е лукс, премиерът е заклан при нечовешки мъчения, рязан на късове с 30 ножа.
Възстановката на събитията е направена години по-късно по показанията на о.з. кап. Иван Харлаков, реалния палач на Стамболийски. Той е заловен след 9 септември 1944 г. в Габрово и предаден на Народния съд.
 
Стамболийски и капитан Харлаков пристигат към 8 часа вечерта на 14 юни 1923 г. във вилата на министър-председателя край Славовица. По това време сградата и дворът ѝ са превърнати в същински военен лагер. Тук са събрани голям брой подозрителни лица, облечени в полувоенна, полуцивилна униформа. Тънки и невзрачни фигури шарят насам-натам като сенки в мрака.
Вече се е стъмнило. Стамболийски е замислен, а джелатите, които го придружават, уплашени може би, не смеят да погледнат в очите своята жертва. Те пушат цигара след цигара. Това е убийствено за Стамболийски, защото той не е можел да понася дима от цигарите на своите палачи. По заповед на Харлаков Стамболийски бива заобиколен във вилата от въоръжени лица.

Настъпва кървавата и трагична нощ. Една нощ, която не се поддава на описание. Но истината не може да бъде премълчана. 

 
Предсмъртните часове на Стамболийски са истинска трагедия. Джелатите му са безмилостни. Това не са човеци, а зверове в човешки образ. И инквизицията над водача на селска България започва.
Държането на палачите на Стамболийски е дръзко и вулгарно. Те се нахвърлят върху довчерашния министър-председател с ритници, хвърлят храчки върху чистото и неопетнено чело и го псуват най-безразборно и цинично. Не стига това, ами започва и побоят.

Удрят му плесници, налагат го с юмруци. Водачът Стамболийски стои невъзмутимо, спокоен и понася стоически всичко, щом като всичко това трябва да понася за доброто на България. Но дали това не ще бъде за нещастието на българския народ?

Той вижда в присъстващите своите убийци, прозира в тъмните им души, разкрива пъклените им замисли и намерения. И пак търпи и понася всичко. Стамболийски знае, че ще умре мъченически. Хората, които го заобикалят в този момент, непоносимата и тягостна обстановка, всичко наоколо определя неговия трагичен край. Но все пак той смята, че тия хора могат да го пощадят заради благото на България.

Той се обръща към тях с думите:
„Защо трябва да ме убивате, когато аз съм необходим на България? Какво ще спечелите с моята смърт? След години ще разберете, че действително съм необходим на България“.
Стамболийски говори с мек, добродушен тон, изпълнен с дълбока човечност, която е в състояние да трогне и най-коравосърдечния човек.

Но палачите остават безчувствени за тази трогателна молба на министър-председателя. Думите му остават глас в пустиня. Те не могат да засегнат закоравелите сърца на безчувствените убийци. На хората зверове.

„Когато ме загубите, тогава ще разберете своята грешка и ще оцените моята загуба. Мен лесно ще погубите, ще обърнете България в арена на междуособни борби, ще хвърлите страната в мрак и ще опръскате градовете и селата на красивата ни родина с много невинна кръв. Това зная добре. Но аз зная също така добре, че с моята смърт не ще може да погубите идеята, за която се боря, идеята, която стои над всички ни, възвишената и велика идея за народа и родината. Знайте, че само тези идеи никога не умират. Те са вечни, както и България, докато ние, хората, сме преходни: раждаме се, живеем и умираме. Ще дойде ден и ще ме потърсите, но не ще ме намерите. Ще се опитате да върнете изгубеното, но не се връща онова, което е безвъзвратно загубено“.

Така говори Стамболийски. Но никой не го чува. Никой не иска да се вслуша в думите му.
Моментът е драматичен. Палачите не спират да сипят хули и удари върху Стамболийски, на което той отвръща със следните изключителни думи, които са същевременно и завет към българския народ:

„Съобщете на новите управници на България, че в областта на вътрешната политика на страната са възможни всякакви опити. Но по отношение на външната политика България има един-единствен път, определен от времето, мястото и събитията - активна политика на българското споразумение и тясно сближение с всички славянски народи, а най-много с Русия. Всеки друг път води към гибел. Всеки опит, който не се съобразява с това, ще бъде фатален за страната ни“.
Нощта е обгърнала всичко наоколо в своя непрогледен мрак. Стамболийски е сам между своите палачи, безпомощен и в невъзможност да се измъкне от хищните им лапи. Тук, в тази самотна вила, съдбата е предопределила той да намери своята трагична и мъчителна смърт.
В една от стаите се разиграва страшната драма. В нея започва кървавата нощна вакханалия на обезумелите и жестоки убийци.

С нечовешки сили, със сетни усилия Стамболийски носи на гърба си своите палачи, докато те с хрипкав пиянски смях се изреждат да се качат на „коня“. Палачите го мушкат с ножовете си, за да го накарат да върви по-бързо, да галопира - тъй както воловарчетата мушкат с остен своите волове.
Пътят от зимника до стаите на вилата е път към Голготата на Стамболийски. Този път е страшен и мъчно би могъл да се измине, защото човек би трябвало да притежава огромни нравствени сили, неописуем героизъм и непоколебима физика.
           

СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Популярни публикации